Ина Хаджиева · Моето Куче

  • Home
  • Ина Хаджиева · Моето Куче

Ина Хаджиева · Моето Куче Бележките на един специалист по кучешко поведение - казуси, мисли и практики от работата ми с тревожни, реактивни и чувствителни кучета. И с техните хора.

Вярвам, че връзката и сигурността са в основата на всяко обучение.
Тук ще откриеш идеи, ресурси и преживявания, които не спирам да развивам - и като специалист, и като човек.

Казвам се Ина Хаджиева - поведенчески консултант и треньор.
Работя с тревожни, реактивни и чувствителни кучета. И с хората до тях.

Тази страница събира казуси, размисли и решения, родени от реалната ми практика, не като тео

рия, а като преживени срещи и уроци.


📸 Последвай ме в Instagram за по-практични ресурси и идеи:
- https://www.instagram.com/moetokuche/

📍 Влез в Facebook групата за взаимопомощ:
Групата на Моето Куче - https://www.facebook.com/groups/moetokuche/

🌐 Виж блога - най-богатата енциклопедия за разбиране на кучето:
https://moetokuche.com

Вчера ти разказах колко важен е човекът в картината, не просто като наблюдател, а като част от средата.Днес искам да доб...
24/07/2025

Вчера ти разказах колко важен е човекът в картината, не просто като наблюдател, а като част от средата.
Днес искам да добавя още един пласт.

Когато кучето прави нещо, което не разбираме - опъва на повода, лае, върти се, скача, замръзва…, първата мисъл често е:
„Как да го спра?“
„Какво не е наред?“
„Какво направих грешно?“

А какво би станало, ако започнем да гледаме на всяко едно поведение, не като проблем, а като отговор.

И тук идва въпросът, който променя всичко:

„Какъв е въпросът на кучето?“

Всяко поведение е отговор, а зад всеки отговор стои въпрос.
Кучето не говори с думи, но тялото му пита, поведението му пита. И ако искаме да помогнем, преди да тръгнем да поправяме реакцията, нека да чуем въпроса, който я е родил.

Тези въпроси невинаги са очевидни:

„Това безопасно ли е?“
„Ще ми помогнеш ли, ако се уплаша?“
„Ще ме оставиш ли сам?“
„Ще ме накажеш ли, ако сбъркам?“

Може да не ги чуваш. Но ако се вгледаш, ще ги видиш.
И в момента, в който ги видиш, реакцията вече не изглежда нелогична.
Тя просто откликва на нещо реално. Нещо живо.

Не всеки въпрос се задава в момента.
Куче, което е било наказвано, не пита „Какво да направя?“, а „Как да избегна провал?“
Куче, което се е чувствало изоставено, не пита „Какво има тук?“, а „Ще бъда ли отново сам?“
Поведението не отразява само сегашната ситуация, а цялата му натрупана история.

Не всички въпроси идват от кучето.
Има и такива, които носим ние:

„Ще ме изложи ли пак?“
„Ще се справя ли с това?“
„Какво ще кажат другите?“
Не ги изричаме, но ги носим. И кучето ги усеща не като думи, а като напрежение и отговаря не на това, което казваме, а на това, което излъчваме.

Има и въпроси, насочени към света:
„Тук безопасно ли е?“
„Мога ли да се справя без помощ?“

Ако винаги бързаме да отговорим вместо света - като прекъснем или предотвратим всеки риск - кучето не учи. То оцелява, но не изгражда увереност.

Има и моменти, в които кучето вече не пита.
Не защото няма въпроси, а защото е загубило надежда, че някой ще чуе.

Тогава не трябват думи, а пространство за спокойствие, регулация и отказ от очаквания.
Това е поканата, от която въпросите отново могат да се родят.

Истинската устойчивост се ражда, когато кучето има опора, но и пространство.
Когато знае, че си до него, но не се нуждае от теб, за да диша.

С времето въпросите се променят.
„Опасно ли е?“ става:
„Ако се уплаша, ще си там ли?“
А после: „Ако не си до мен, ще мога ли да се справя?“

И тогава вече не е нужно винаги да си наблизо.
Достатъчно е кучето да знае, че си наоколо, че винаги се връщаш.

Не е нужно да знаеш всички отговори. Не е нужно да отговаряш перфектно.
Не това търси кучето.
Търси консистентност, предвидимост, присъствие
Търси човек, който чува, дори когато не разбира всичко.

Човек, чийто отговор е: „Виждам те. Тук съм. С теб съм.

_

💬 Ако този текст ти даде нова гледна точка, ще се радвам да споделиш в коментарите.

_

📝 Тази публикация е част от поредица, родена от срещите ми с хора и техните кучета - за връзката, ученето и онова тънко усещане, че нещо ти се изплъзва.

За по-конкретни съвети и обучителни ресурси – можеш да ме намериш в Instagram:

Ina

Понякога си мислим, че кучето ни просто „се държи по определен начин“, че това му е характера, че това му е проблемът.А ...
23/07/2025

Понякога си мислим, че кучето ни просто „се държи по определен начин“, че това му е характера, че това му е проблемът.
А всъщност кучето постоянно отговаря на нещо, което се случва в него или около него. А понякога в нас.

Това не значи, че сме виновни. Но значи, че имаме роля.
И колкото по-ясна ни е тази роля, толкова по-лесно можем да бъдем опора, а не пречка в света на кучето си.

Когато говорим за „контрол на средата“, обикновено мислим за всичко, което заобикаля кучето в даден момент - мястото, нивото на шум, броя на стимулите, други кучета, хора, катерички, топки.
Мислим за времето, за маршрута, за това дали кучето е гладно, изморено, превъзбудено. Подбираме терен, търсим по-спокойни места, опитваме се да създадем най-добрите условия, за да може кучето да учи.

Но често в тази картина пропускаме нещо съвсем очевидно: самия човек.

Когато си с кучето си, ти не си просто някой, който го извежда в света. Ти не си наблюдател. Не си външен координатор.
Ти си част от неговата среда. Винаги си бил.

Кучето не реагира само на външните условия. То реагира и на теб.
На това, което правиш и на това, което не правиш.
На тялото ти, на гласа ти, на походката, на ритъма, с който тръгваш и спираш.
На това дали гледаш уверено напред, дали се двоумиш, дали очакваш реакция, дали се стягаш.
Дори когато не си казал нищо, тялото ти вече е казало много. И точно на това реагира кучето.

Много хора забелязват, че едно и също куче се държи по съвсем различен начин, когато е с единия стопанин и съвсем друг, когато е с другия.
Това не е каприз, хитруване, манипулация. Не е липса на „уважение“. Това е адаптация.

Кучето усеща разликата. Не просто в гласа, а в цялостното излъчване на човека.
То не слуша командите, то слуша човека. Или по-точно: настройва се спрямо човека.
Спрямо контекста, който той създава. Спрямо усещането, което носи със себе си.

А когато този човек си ти - когато си с кучето си всеки ден, когато си този, с когото то спи, играе, яде, разхожда се, излиза, прибира се - тогава ти си онзи елемент, който винаги присъства.
Дори когато всичко друго се променя. Светът може да е шумен, претоварен, непредсказуем, но ти си тук. Единственият непроменим елемент.

В очите на кучето ти си тази част от средата, която трябва да излъчва предвидимост, стабилност, сигурност.
Не безгрешност. Не съвършенство. А усещане, че светът няма да се разпадне, докато ти си тук.

Но тук има нещо важно, което не трябва да пропускаме:
тази сигурност не бива да се превръща в единствена опора.

Не искаме кучето да вярва, че ще бъде добре само ако си до него.
Не искаме присъствието ни да се превърне в условие за оцеляване.
Защото така не изграждаме стабилност, изграждаме зависимост.

Нашата роля не е да бъдем единствената котва, а да бъдем началната точка - онази, от която кучето започва да гради увереност, устойчивост, самостоятелност.
Да се чувства спокойно с нас, но да има вътрешния ресурс да бъде спокойно и без нас.

Това не се случва изведнъж. Но започва с нас.
С начина, по който влизаме в средата.
С ритъма, с който се движим.
С тишината, с която наблюдаваме.
С яснотата, с която присъстваме.

Точно затова е важно да не гледаме на реакциите на кучето като на присъда.
Когато казваме, че кучето „отразява“ човека, това често се разбира като „значи прилича на теб, значи ако то е тревожно - ти си виновен“.

Но това не е вярно. По-точното е: кучето реагира на теб.
Не те копира. Не те уличава. Не те излага.
Просто откликва на ритъма, на тона, на микросигналите, които дори не осъзнаваш.
И в този отклик има дълбока биология, не морал.

Кучето има свой характер, своя история, свои преживявания.
Едно и също поведение от твоя страна може да предизвика различна реакция в две различни кучета и това показва, че реакцията е нещо, което се случва в тях, не просто заради теб, а в отговор на теб.

А понякога кучето не отразява теб, а начина, по който гледаш на себе си.
Ако се виждаш като тревожен, ще тълкуваш всичко като тревожност.
Ако вярваш, че не се справяш, ще разчиташ реакциите му като провал.
Ако се плашиш, че грешиш, ще преживяваш всяко негово поведение като уличаващо.

Огледалото може да показва реалност. Но може и да отразява вярвания.
И ако не си внимателен, започваш да виждаш онова, което вече вярваш, че е вярно.

Това не е истина. Това е интерпретация. И можеш да я промениш.

Твоето куче не очаква от теб да си съвършен. Очаква да си с него.
Да присъстваш. Да водиш. Да се връщаш.
Да не се отказваш от връзката, дори когато не знаеш какво точно да направиш.

Да бъдеш неговата предвидимост в средата, от която то да тръгне, за да изгради своята.

Следващия път ще споделя един съвсем прост, но много силен начин да разбереш какво всъщност се случва с твоето куче.
Ключът често се крие не в това, което прави, а във въпроса, който си задава.

И когато веднъж чуеш този въпрос… започваш да виждаш всичко по съвсем различен начин.

____

📝 Тази публикация е част от поредица, родена от срещите ми с хора и техните кучета - за връзката, ученето и онова тънко усещане, че нещо ти се изплъзва.

За по-конкретни съвети и обучителни ресурси – можеш да ме намериш в Instagram:

_

Ina

22/07/2025

Има едни тъжно обичайни сцени, които ми се забиват..
_

На разходката снощи. В най-натоварения час, на най-натоварения вход към парка, виждам мъж с дребно куче, от онези, които много хора наричат „пискливи“, „разглезени“, „нахални“. Само че това куче не беше нито разглезено, нито нахално. Но пищеше и беше ужасено.
Очевидното за мен беше, че кучето изпитва ужас от кучетата наоколо. Лаеше по всяко, което минава покрай него, с напрегнат, пронизителен лай, зад който се чете паника.
Мъжът опънал повода така, че то едва си опира предните лапи на земята, висейки на нашийника, и го дърпа напред, за да се движат.
В ръката си държи половин литрова пластмасова бутилка с малко вода и шепа камъчета.

През около две крачки този човек клякаше до кучето нервно, дръпва му повода до крака си и друса на сантиметри от главата му бутилката, съскайки му да млъкне. Няколко пъти имах чувството, че и го удари с нея по главичката. Уж леко - „само да го стресне.“

„Да го върне в реалността.“

Естествено, кучето започваше още по-истерично да лае, да се дърпа, да се опитва да се отскубне, да се осуква зад краката му. А той си личеше как се ядосва още повече и още по-усилено раздрусва бутилката до главата му, изсипвайки цялата злоба на наказанието върху главата на едно „инатливо“ куче, което всъщност просто умираше от страх.

_

Много често виждам как от такива „коригиращи“ методи страдат дребните породи (разбира се, не само те).
Дребните не могат да окажат физическа съпротива, но точно това подлудява понякога хората - усещането за пълна власт, което се сблъсква с пълно безсилие.
Когато „леките корекции“ не работят, човекът все пак знае, че не може да удари със сила и започва да компенсира с друсане, викане, дърпане, стискане, влачене, търсене на още звук, още контрол.
Гневът избива, защото тялото на човека напира да действа, но моралната граница (донякъде) го спира. И в това задържано насилие се случва най-тъжното: едно дребно куче, смазано от страх, преживява наказание не по-малко разрушително, само защото е малко и беззащитно.

_

Сещайки се за цялата картина, сега си мисля:
Ето как започва ескалацията.
Ето как изглежда един от най-разпространените „съвети за корекция“ в действие.

Този съвет, все още се предава от уста на уста, от форум на форум: бутилка с камъчета, или връзка с ключове, или кенче с монети - нещо, което да дрънчи, да тропа - да хвърлиш близо до кучето с идеята да го стреснеш. Да прекъснеш поведението, за да му покажеш, че „не е наред“.

(за самата техника ще напиша най-долу)

_

Само че това, което всъщност се случва е друго:

Кучето, което вече е в стрес, изведнъж получава допълнителен шок. Вместо да разбере какво точно е сгрешило, то се стресира още повече. Започва да реагира по-силно и често стопанинът решава, че не е бил достатъчно ясен и категоричен. И посяга, удря, раздрусва, хвърля отново, усуква повода, добавя крясък, нервни изблици, тропа с крак... И излиза от човешкия си образ.

Това е механиката на наказанието:
когато не действа, човек не спира, а ескалира. И колкото повече ескалира, толкова по-объркано и уплашено става кучето.

Когато сложиш инструмент за “корекция” (наказание) в ръцете на човек, който дори не мисли какво точно иска да прекъсне, става грозно.
Дори най-“безобидният” съвет „разклати бутилката“, „удари леко“, „стресни го, за да спре“, може да се превърне в отдушник на гняв, не на обучение.

Проблемът не е в метода, а в това какво поражда в човека, когато той не знае как да чете поведението.
Ако тръгнеш от идеята, че кучето е инатливо, че предизвиква, че ти се качва на главата - няма как да го видиш уплашено. А когато поведението е възприето първо като проблем, а чак после (евентуално) като сигнал, нямаш шанс да разбереш какво казва то.

Именно това прави разпространяването на „леки корекции“ без задълбочено обяснение, толкова опасно.
Рисковете, които вървят с този метод, почти никога не се назовават, когато се поднася като „пренасочване“, „стряскане“, „бърза корекция“. Под повърхността обаче се крие нещо друго:

- Повече страх, не по-малко. Стресовият стимул не премахва страха, който е в основата на поведението - напротив, засилва го.
- Загуба на доверие. Когато източникът на безопасност внезапно се превърне в източник на заплаха, връзката се троши.
- Заличаване на ранните сигнали. Кучетата показват дискомфорт с тялото си, с погледа, с дребни сигнали. Когато бъдат наказвани за това, започват да мълчат, докато не избухнат ескалиращо.
- Заучена безпомощност. Някои кучета не отвръщат. Те се отказват. Замръзват. Приемат, че нямат избор. Това не е послушание, а отказ от участие и от учене.
- Прехвърляне на страха. Кучето може да започне да се страхува не само от поведението си, но и от човека. От другите кучета. От самата разходка.
- Ескалация на агресия. При определени кучета - особено несигурни или защитни по природа - тези методи не спират реакцията, а я провокират.
- Ерозия на връзката. В най-дълбок смисъл кучето започва да живее в свят, в който не е сигурно къде дебне следващият удар.

И да, понякога поведението „се прекъсва“. Но не защото кучето е разбрало нещо, а защото се е изплашило толкова, че е замръзнало.

_

В тази двойка по-слабият не беше кучето.
Беше човекът, който има капацитет да търси, да учи, да мисли, който би могъл да разбере какво стои зад едно поведение. Но не го беше направил.
Разполагаше с един-единствен съвет за „спиране на нежелано поведение“ и се опитваше да го приложи абсолютно неуспешно. И колкото повече не се получаваше, толкова повече избухваха нервите му. Излизаше от зоната си на комфорт, натискаше и настояваше по-силно.

И се чудя:
Какво ще добавиш към наказанието, когато ти свършат гласът, ръцете, с които да опъваш, краката, с които да тропаш?
Какво остава, когато изчерпиш всичко, с което можеш да сплашиш едно умиращо от страх куче, което не разбира какво се иска от него, но все повече се страхува от теб?

_

Това не е жестокост от омраза, а от безсилие.
Човек, който не знае какво друго да направи. Който не прави разлика между страх и инат, между тревожност и „лошо поведение“. Това е един нещастен човек, който вярва, че единственият начин да контролира кучето си, е чрез заплаха.
Само че контролът, изтръгнат през страх, не е обучение…

_

За реакцията на околните в тази снощна ситуация, няма да разказвам. Дали съм направила нещо - не е повод на тази публикация. Нито пък е повод да кажа “има и друг начин” …

_

Това пространство не е място за защита или оправдание на методи, които потенциално причиняват страх, болка или дискомфорт.
Такива коментари няма да бъдат допускани.
Това е позиция, зад която стоя и няма да правя компромис с нея.

______

П.п.
Малко хора дори си дават сметка откъде изобщо идва този съвет с дрънчащата бутилка/кенче/връзка с ключове...
През 90-те британския треньор Джон Фишър разработва т.нар. Fisher discs - комплект от 5 метални дискчета на халка, наричани и training discs, които се разклащат еднократно, за да издадат кратък, остър звук. Оригиналното предназначение е да се използват внимателно, ОТ РАЗСТОЯНИЕ - подрънкване като начин за обръщане на фокуса към човека. Не се замеря кучето, не се мята на земята, не се дрънчи над главата му.
Дори Фишър сам подчертава, че методът не е за всеки и не трябва да се използва при тревожни или чувствителни кучета.
Но както често се случва, едно техническо средство, извадено от контекст и подето от форум на форум, се превръща в „масов съвет“ без етика, без знание и без контрол.

Просто си попаднала в обучение, което прескача началото.Като да тръгнеш на разходка от пешеходната пътека,без да си изля...
21/07/2025

Просто си попаднала в обучение, което прескача началото.
Като да тръгнеш на разходка от пешеходната пътека,
без да си излязла от входната врата.

Поведението на кучето не се променя?
Техниките не сработват вкъщи така, както на тренировка?
Чувстваш се виновна, че „не си достатъчно последователна“?

Не е до теб.

До системата на обучение е. Защото тя не те включва.
Не пита как се чувстваш.
Не ти дава време да разбереш себе си.
Не те учи как да стъпиш върху своите качества и граници.
Просто ти казва какво „да не правиш“.

А когато няма вътрешна основа,
всичко останало се разпада.

За да се получи, е нужно да се върнеш към началото.
Да започнеш това обучение от себе си.
От връзката.
От базата, на която да стъпиш.
От изграждането на нови твои умения.

Когато обучението се проваля и се почувстваш като неадекватен.С първото си куче имах очаквания, че ще се справя, ако про...
21/07/2025

Когато обучението се проваля и се почувстваш като неадекватен.

С първото си куче имах очаквания, че ще се справя, ако просто следвам процеса на обучение…

Само че системата не виждаше кучето ми такова, каквото е. Нито пък мен. И точно там започна моето търсене…

__

От години наблюдавам как обучението на кучета не работи така, както се очаква. Стопаните искат да се справят и да направят нещо по-добро за кучето си, но влизат в една система, в която от самото начало нещо липсва.

Усещането „нещо с мен не е наред“, се появява много бързо, а след него идва вината, отчаянието и понякога пълното отказване.

Това обучение започва от средата. Нито подготвя кучето емоционално, нито човека. Прескача базата - усещането за сигурност, свързването, осмислянето на процеса.

Говори се за поведение, но не и за вътрешно преживяване. Резултатът се очаква, без да се създадат условията той да се случи.

Когато самата аз обучавах моето първо куче, усещах, че нещо в тази система не работи. Всичко изглеждаше логично, но твърде често виждах стопани, които се въртят в кръг - объркани, смачкани, с убеждение, че те самите са проблемът.

С годините работата ми показа къде е дупката и тя не е в мотивацията на стопанина и в „трудното куче“. Дупката е в това, че обучението, такова каквото го познаваме, е създадено за друго време, други кучета и за хора, които не се питат как се чувстват.

То е създадено по модел, който е ясен, линеен, обективен, изцяло фокусиран върху резултата.
Кучето е проект. Човекът е оператор.

В тази рамка няма място за въпроса:
„А какво се случва вътре в теб, когато се опитваш да приложиш това?“

Така обучението се проваля не заради липса на техника, а заради липса на връзка.

Проваля се там, където фокусът остава единствено върху кучето, а човекът, с неговите несъвършенства е оставен в периферията.
Където му се казва какво да направи, без да бъде чут какво преживява.

„Не мога да бъда по-строга“ - „Ако не можеш, няма да се получи.“

Проваля се, когато кучето е „непоправимо“, а стопанинът е „пречка за напредъка“.
Когато още в началото се тръгва с нагласата, че той/тя „не разбира“, „бърка“, „трябва да се стегне“.
Това не винаги се изговаря директно, но се усеща в тона, в погледа, в малките забележки.

И това не е помощ, а подмяна.

Човекът, вместо да се отвори към ученето, се свива, крие, защитава и често спира да търси изобщо.

Оттам провалът набира скорост.
Не защото няма план, а защото човек губи доверие и към кучето, и към себе си.

Зад „неумението“ стои преживяна вина.
Зад „непоследователността“ - страх от грешка.
Зад съпротивата - нуждата някой да те приеме такъв, какъвто си, преди да поискаш промяна.

__

Обучението, в което вярвам, започва от началото.
От наблюдение, разбиране, рефлексия, търпение, яснота.
От свързване - не само с кучето, а и със себе си.

Кучетата днес идват с истории, тревожност, нужда от възстановяване.
Хората също. Не търсят подчинение, а свързване.
Но системата продължава да не се интересува от тази промяна и да им предлага същите техники, които не чуват нищо отвътре.

Така се губи доверие в процеса и в себе си.

Вярвам, че е време да се върнем към началото.
Не от командите, а от онова, което наричам базата:
Усещане за сигурност, свързване, стабилност. Усещането за „ние“.

От човека и кучето такива, каквито са преди етикетите и вината.

Точно там започва моята работа.

И ако си била (или в момента си) някъде по този път, ще разбереш за какво говоря.

__

📝 Тази публикация е част от поредица, родена от срещите ми с хора и техните кучета - за връзката, ученето и онова тънко усещане, че нещо ти се изплъзва.

За по-конкретни съвети и обучителни ресурси -> можеш да ме намериш в Instagram:

Ina

„Очаквах друго.“Като когато си чакал дълго да дойде кучето - представяш си го, готвиш се, мечтаеш… и то пристига различн...
18/07/2025

„Очаквах друго.“
Като когато си чакал дълго да дойде кучето - представяш си го, готвиш се, мечтаеш… и то пристига различно.
И сега трябва да решиш какво да правиш с тази разлика.

„Не е това, което очаквах.“ се появява като мисъл, когато вече си понатрупал опит с това куче и усещаш, че нещо не върви така, както си го представяше.
Тънко напрежение между реалността и въображението.

Взимането на кучето е продължение на една история, която се е трупала с години - от детството, от филми, от социални мрежи.

Нещо като мечта без сценарий, но с ясна емоция: ще има близост, разбиране, спокойствие, ще играем, ще пътуваме, ще е емоционална подкрепа.
Ти ще четеш, ще се подготвиш, ще направиш всичко, както трябва и всичко ще бъде су-пер!

…

Но някъде след шестата локвичка, отказа да излезе през входната врата и внезапното захапване по глезена… кучето вече не отговаря на тази картина. Нещо се променя.

И така, без да се усетиш, очакванията започват да се превръщат в изисквания.
- Кучето не идва, когато го викаш? Значи трябва да се научи.
- Не иска да бъде пипано? Трябва да свикне.
- Реагира при срещи? Трябва да го преодолее.

Натискът вече е тук, защото разминаването започва да се преживява като провал.
И ако не внимаваш, изискванията започват да се трупат върху кучето не заради това, което е, а заради това, което си очаквала в тази история.

Започват тестовете.
Пускаш повода, отиваш в натоварено място, оставяш го само - не от нетърпение, а от надежда.
Да се увериш дали кучето вече е „наред“.
По-често тестът е твърде рано и кучето се оказва все така различно от историята.

И не само кучето изглежда различно.
Ти започваш да се разминаваш със себе си.
Очаквал си да се чувстваш по определен начин: по-уверен, по-спокоен, сигурен.
А се оказваш раздразнен, объркан, уморен, да се чудиш:
Дали греша? Дали аз не съм проблемът?

Ти се оказваш различен от очакването какъв стопанин ще бъдеш.

В цялата история се появяват и социалните очаквания.
На улицата. В парка. В групите. Погледи. Коментари.
• „Нали ходите на обучение?“
• „Защо е с дълъг повод?“
• „Липсва ти авторитет.“
• „Няма ти доверие.“
• „Това не е нормално поведение.“

И кучето започва да тежи не като партньор, а като доказателство. Сякаш трябва да покаже, че си добър стопанин. Сякаш е визитка.

Натискът идва от видеа с „перфектни кучета“, от усмихнати снимки с надпис „най-добър приятел“, от усещането, че всички се справят, само ти още си неадекватен.

…

А всъщност…
Докато човек спре да обръща всяко очакване в изискване…
Докато оцени кое е реално, кога е моментът, какво е нужно на това куче днес...
Докато намери място за:
• наблюдение, вместо натиск
• темпо, вместо график
• избор, вместо сравнение

… до тогава вече са минали няколко месеца. Понякога - няколко кучета по-късно.

…

Ние очакваме нашето куче да се научи за 3 месеца.
А на нас ни трябват години.

…

Очакванията ще идват.
От сравнение, от умора, от желание да се справиш.
И почти неусетно ще се превръщат в изисквания.
Но когато ги разпознаеш, когато ги премериш, можеш да ги наместиш. Да избереш кое от тях е реално, нужно, навременно и кое можеш да отложиш, да преформулираш.

…

И точно там се появява времето.
Това време, за което никой не те подготвя.

Времето, в което човек трябва да узрее за промяната. Да мине през съмнение, вина, пренаписване на очаквания.
Времето, в което кучето наистина започва да учи, не защото му е казано какво да прави, а защото му е създадено пространство, в което може да се чувства сигурно. И времето, в което се изгражда връзката.

Мечтаеш си кучето да се научи за три месеца.
Но на теб може да ти трябват години, за да станеш онзи стопанин, който си искал да бъдеш:

спокоен, уверен, съзерцателен, устойчив.

_

📝 Тази публикация е част от поредица за връзката, ученето и онова тънко усещане, че нещо ти се изплъзва.

За по-конкретни съвети и обучителни ресурси – можеш да ме намериш в Instagram:

Ina

“Искам кучето ми да е свободно, НО…” Ако това са твои реплики, този текст е за теб.Много хора започват оттук:„Искам да г...
15/07/2025

“Искам кучето ми да е свободно, НО…”
Ако това са твои реплики, този текст е за теб.

Много хора започват оттук:
„Искам да го пусна. Да не го командвам постоянно. Да има свобода. Но и да ме слуша.“

И всеки път се спирам на думата „свобода“.

Какво означава да дадеш свобода на кучето си?
Възможно ли е да го направиш, ако ти не се чувстваш свободен?

Когато хората говорят за свобода, почти винаги имат предвид следното:
Да махнеш повода.
Да го пуснеш да тича.
Да не го спираш.
Да върви отпред.
Да не го връщаш. Да не му казваш кога и накъде.

Свободата се свързва с движение, дистанция, липса на намеса.
Но това е само една малка част от нея. И много често е най-лесната за объркване.

_

Истинската свобода не се измерва в метри и не се определя от това дали кучето е на повод или не.

Истинската свобода е вътрешно състояние.
Стабилност, в която можеш да направиш избор, да изследваш, без да се страхуваш от наказание.

(За изборът, ще бъде следващата ми публикация)

Свободата е, когато кучето може да подуши листо, без да бъде дръпнато, да се приближи до друго куче, без автоматично да го върнат, да тръгне по пътеката, която избира, и да знае, че ще бъде последвано или изчакано…

Не значи всичко е позволено и не значи хаос и липса на граници.

Много хора вярват, че свободата е „естествена“ - ще се случи, ако просто махнеш повода, ако махнеш командите, ако премахнеш рамките.
А това често води до разпад - куче, което търчи по улицата, рови в боклука, нахълтва в чужди пространства, лае, не чува, не спира.
Следват викането, срамът, гневът, погледите отстрани…

Ами… свободата не се дава просто ей-така. Тя се изгражда.

Не започва със сваляне на повода, а с изграждането на сигурност, структура, ритъм, натрупване на опит. Със съзнателното, бавно и постепенно изграждане на поведение, на навици, на свързаност.

Свободата е възможна, когато кучето знае как да се движи в нея и когато човекът знае кога и как да я направи възможна, така че да не се превърне нито в заплаха, нито в наказание.

Свободата не изглежда по един и същи начин за всички кучета.
Не изглежда еднакво на всички възрасти.
Не изглежда еднакво днес и утре.
Тя е според възможностите в конкретния момент.

Едно куче може да се справя днес на 5 метра, а утре на 2.
Може да се чувства спокойно в една среда и напълно изгубено в друга.
И това не е провал, а част от реалността.
Свободата не е универсална. Тя е лична и моментна.
И също така е много важна.

И тук идва един въпрос, който рядко се задава:
Как дефинираш ти свободата и какво казва тази дефиниция за теб?

- Ако за теб свободата е липса на контрол…
- Ако се страхуваш от свободата, когато си правил избори…
- Ако я отъждествяваш с хаос…

… ще ти е трудно да я дадеш …

Свободата, която даваш, отразява свободата, която носиш.

И понякога, за да дадем свобода на кучето, трябва да си зададем друг въпрос: Какво изобщо означава тя за мен?

Много стопани не дават свобода не защото не искат, а защото се страхуват. Ще избяга, няма да ги чуе, ще се сбие, ще се изложат, ще станат за срам.

И този страх е реален.
Понякога идва от опит, от ситуация, в която всичко се е объркало. Понякога идва от несигурност, от усещането, че нямаш достатъчно влияние. А понякога идва от вътрешната тревожност, че ако не държиш нещата, те ще се разпаднат.

Понякога не можеш да дадеш свобода не защото кучето не е готово, а защото ти не си.

Когато човекът се чувства нестабилен, свободата изглежда като загуба на контрол, опасност, пропадане. Тогава всяко движение на кучето се усеща като заплаха.
Всяко дърпване на повода, всяко вглеждане в нещо по пътя, всяко отклонение предизвиква напрежение.
И дори когато е пуснато, кучето не е свободно, защото връзката се държи от страх.

Истинската свобода не е хаос. Но не е и контрол.
Тя не е електронен нашийник, който дава 20 метра „свобода“, но забранява всяко спиране, душене, реакция, избор.
Не е и пълна липса на рамка, в която кучето се движи без цел, без обратна връзка, без сигурност.
Кучето може да върви напред, но тялото му е напрегнато. Главата му се върти, очите шарят, мускулите са в готовност. Това не е свобода, а оцеляване.

Свободата не се случва в нито една от тези крайности, а в пространството между тях.
Когато има избор, но има и отговорност.
Когато кучето може да реагира, но знае как да се върне.
В пространството, в което човекът наблюдава и насочва.

Свободата, в която кучето се чувства свободно, не идва от това, че може да прави каквото иска, а от това, че знае какво да прави с това, което разполага в момента.

И не започва от кучето, а от човека.

Ти си този, който вижда картината.
Който знае какво предстои.
Който може да прецени риска.
Който може да създаде условията, в които свободата е възможна.
Ти си този, който носи отговорността за нея.

Не е въпросът как да освободиш кучето. А какво правите с тази свобода.

💬 Съгласна ли си с мен? 👇

__

📝 Тази публикация е част от поредица, родена от срещите ми с хора и техните кучета - за връзката, ученето и онова тънко усещане, че нещо ти се изплъзва.

За по-конкретни съвети и обучителни ресурси – можеш да ме намериш в Instagram:

Ina

Address


Website

Alerts

Be the first to know and let us send you an email when Ина Хаджиева · Моето Куче posts news and promotions. Your email address will not be used for any other purpose, and you can unsubscribe at any time.

Contact The Business

Send a message to Ина Хаджиева · Моето Куче:

Shortcuts

  • Address
  • Alerts
  • Contact The Business
  • Claim ownership or report listing

  • Want your business to be the top-listed Pet Store/pet Service?

Share

Казвам се Ина и комуникирам с кучета от много години…

Преди близо 3 години открих Absolute Dogs, а по-късно сертифицирах треньорската програма Pro Dog Trainer – иновативно обучение, което оформя поведението и избора на кучетата чрез трениране, базирано на игри и поведенческо разбиране.

Моето лично израстване премина и през още курсове, между които „Control is An Illusion“ с много уважавания от мен лектор Sarah Owings.