https://www.facebook.com/551970855311917/

Ина Хаджиева · Моето Куче

Home
Bulgaria
Sofia
Ина Хаджиева · Моето Куче

Contact information, map and directions, contact form, opening hours, services, ratings, photos, videos and announcements from Ина Хаджиева · Моето Куче, Pet service, Sofia.

Бележки за кучешкото и човешкото поведение. Казуси, мисли и практики от работата ми като поведенчески консултант и треньор на тревожни, реактивни и чувствителни кучета. И на техните хора. Вярвам, че връзката и сигурността са в основата на всяко обучение.
Тук ще откриеш идеи, ресурси и преживявания, които не спирам да развивам - и като специалист, и като човек.

Казвам се Ина Хаджиева - поведенческ

и консултант и треньор.
Работя с тревожни, реактивни и чувствителни кучета. И с хората до тях.

Тази страница събира казуси, размисли и решения, родени от реалната ми практика, не като теория, а като преживени срещи и уроци.

📸 Последвай ме в Instagram за по-практични ресурси и идеи:
- https://www.instagram.com/moetokuche/

📍 Влез в Facebook групата за взаимопомощ:
Групата на Моето Куче - https://www.facebook.com/groups/moetokuche/

🌐 Виж блога - най-богатата енциклопедия за разбиране на кучето:
https://moetokuche.com

16/08/2025

Лятото е време за нови запознанства 🌞
Толкова много нови хора се появиха тук през последния месец.

Добре дошла, ако си нова!

Аз съм Ина. Пия по 2 кафета сутрин, никога не обядвам 🍵🙈 и прекарвам половината си ден да разходя моите кучета. Другата половина посвещавам на учениците си в Клуб „Моето куче“ - онлайн пространство за обучение и терапия на момичета с тревожни и реактивни кучета.

По време на разходките, ми идват идеите за всички истории, които споделям тук.

А сега е твой ред ✨
Коя си и откога си тук? Какво ти е най-любимо в това пространство?
Има ли тема, за която искаш да си говорим повече?

И най-важното - разкажи ми за твоето куче.
Кога се намерихте и какви са вашите “творчески планове”? 😉

Ina

…

В тази страница споделям размисли и наблюдения от практиката си.
Повече ресурси и конкретни съвети - в Instagram
https://www.instagram.com/moetokuche

15/08/2025

#КазусОтПрактиката: Куче, което не може да стои в тялото си

Представи си, че обувките ти са два номера по-малки. Че всеки път, когато се движиш, нещо те реже, боде, дърпа. И никой не разбира защо спираш, защо избухваш или защо търсиш начин непрекъснато да избягаш.

Така изглеждаше животът на Бъкс.

Когато стопанката ме потърси, беше вече на ръба. Минала през треньори, които са се опитвали „да го успокоят“, през съвети „да го изморява“, през месеци опити за изграждане на послушание, които все се проваляха.

„Такъв му е характерът, хиперактивен е.“
„Той е инат и доминантен пубертет.“
„Изморявах го повече, в опит да го успокоя.“

Когато го видях, вече имаше и „официални“ диагнози: тревожен, хиперактивен, реактивен. Големи и ярки етикети, залепени върху симптом.

Истината: хиперактивността се беше появила още в най-ранна възраст, когато Бъкс не е можел да разбере какво му се случва и е нямал „език“, с който да покаже, че го боли.
Не е успявал да се задържи на едно място и нито едно упражнение за послушание не е вървяло.
„Агресивните“ реакции са били приписвани на пубертета, но всъщност са идвали от болка и страх от физически контакт.

Опитите да го изморяват са довели до друго - зависимост към играчка и допълнително натоварване на ставите.
Охраната на ресурси се е превърнала в сложен механизъм –> приближаването на човек, за да вземе ресурса, се е свързвало с болка в тялото.

На 11 месеца диагнозата вече беше черно на бяло: дисплазия на четирите крака, носена от бебе.

Операциите оправиха механиката, но не и това, което вече беше дълбоко оформено в ума му - очакването за болка.

Месеците живот с дискомфорт бяха изградили твърда асоциация, че определени движения и ситуации неизбежно ще болят.

А при тревожните кучета болката не стихва просто така - тя се усилва от всеки нов стрес: звук, докосване, повикване, непозната повърхност, приближаване.

Това, което стопанката е виждала като „инат“, „доминация“ или „проблемен темперамент“, а специалисти са „диагностицирали“ като „хиперактивност“ или „реактивност“, всъщност е било постоянен опит да се избяга от тяло, което боли.

В такива случаи не помага опитът да се „успокои“ кучето с изисквания, сила, издръжливост или натоварване. Нито пък помага изключването на емоционалния му свят от уравнението.

Това, което помага, е да се търси отвъд поведението и да се започне оттам, където е коренът - усещането за безопасност.

—

Бъкс е един от много мои ученици с подобна история на болка. Мотивира ме да събера и систематизирам опита си в библиотека от ресурси в Клуб „Моето куче“, в които описвам директната връзка между здравето, болката и поведението - от ставни проблеми и хронична болка, до хормонални промени и неврология - как да ги разпознаваме навреме в поведението и каква стратегия за обучение да използваме.

Често най-важният въпрос не е „Как да го науча?“, а „Дали го боли?“.

Колко различни щяха да бъдат много истории, ако от този въпрос започвахме.

—

На снимката е моето лудо куче Гого на млади години, което има подобна история с ранно придобита износена става.

Ina

—-
В тази страница споделям размисли и наблюдения от практиката си.
Повече ресурси и конкретни съвети - в Instagram
https://www.instagram.com/moetokuche

13/08/2025

Гледам Пиксел как се е настанил в сака ми и си мисля:
Животът с куче е като чанта, която с времето сменяш, пренареждаш и пълниш с истории.

Кучето е от онези неща, които носиш със себе си.
Понякога с лекота, понякога на гръб.
От време на време с усещането, че не знаеш къде да го побереш.

В началото идва като малка красива и удобна чантичка с дълга дръжка.
Мислиш, че ще я носиш между другото- между детето, пазарската торба и слушалките с подкаста.

Но дръжката се къса, ципът отказва, нещата вътре започват да изпадат - нужди, страхове, истории.
И ето те - на колене, опитвайки се да събереш всичко в двете си ръце.
Между другото, по път към детската площадка.

Кучето може да е и онзи стар куфар от предишния ти живот. От самотните вечери, когато то е било всичкото.
В новия дом няма къде да го сложиш, не влиза в гардероба, не се събира до обувките. Не знаеш кое ще е мястото му.

Известно време носи надпис „Чупливо“.
Не обича да го бутат.
Опитваш се да го пренесеш в багажника, но винаги издава шум, клати се и напомня за себе си, не може да стои на дъното.

Идва момент, в който трябва да смениш сака.
Да признаеш, че старият вече не побира живота ти такъв, какъвто е.
Да разопаковаш.
Да изхвърлиш малко вина.
Да оставиш място за себе си.
Да подредиш наново.

Докато намериш новата му позиция, кучето се озовава върху други неща- работата, връзката, грижата за себе си.
Слой върху слой.

В багажника на колата.
В килера на ума.
В джоба на сърцето.

Кучето е багаж.

Но когато вече сте минали през всички килери, сакове и претрупани дни…

… оставаш с един куфар със спомени.
Снимки, погледи, дъждовни разходки, споделен страх и първо доверие.

Куфар, който не носиш, защото трябва.
А защото не можеш вече да тръгнеш никъде без него.
__

💬 Познаваш ли това усещане?

__

Ina

12/08/2025

“Искам да си оставя едно кученце от нея, защото тя е уникална.“

Разбирам това желание да имаме „копие“, да продължим връзката, да запазим спомена.

Но за кучето това не е подарък.

Митът, че едно раждане „прочиства“ или „балансира“, е отдавна опроверган.

Раждането не намалява риска от пиометра, тумори или хормонални проблеми, но добавя нови:
инфекции,
мастит,
усложнения при раждане.

И още нещо много важно:

в природата майката избира дали и кое малко да остане. У дома решаваме ние и понякога това води до напрежение и конфликти след пубертета.

Истината?
Това не е подарък за нея, а решение, в което тя поема риска,
а ние - ползата.

💬 Чувала ли си този съвет? Какво мислиш за него?

🔁 Repost, за да стигне до повече хора преди да вземат това решение.

11/08/2025

„Женското куче трябва да роди поне веднъж.“

Чували ли сте го? Аз - да. Толкова пъти, че мога да позная по интонацията дали е казано като мил съвет или като категорична истина - дори от ветеринари.

Има в това твърдение нещо успокояващо. Идеята, че едно раждане ще направи кучето по-зряло, по-спокойно, по-балансирано.

Представата е красива. Майка и дете, които спят заедно, гледат се с обич и вървят рамо до рамо на разходка. Копие на любимото ти куче. Същият поглед, същата енергия, същото усещане, което то ти дава всеки ден. И някак вярваш, че така ще запазиш част от него завинаги.

Много стопани решават да направят това „продължение“ именно когато първото куче вече е на 4–5 години, и тихо се прокрадва страхът, че един ден ще остарее и ще го загубят. Искаме да спрем времето. Да го запазим в друго тяло, в друг живот.

Но тук идва моментът, в който романтиката се сблъсква с реалността.

Природата не прави копия. Дори при едни и същи родители, кученцата могат да са напълно различни по характер, енергия, външен вид. А това, което обичаш в кучето си, не е само в гените, то е във връзката ви, в начина, по който живеете заедно, в рутината, която сте изградили.

Рядко се мисли за това, но в природата децата не остават да живеят с майката. След като пораснат, те се отделят, за да избегнат конкуренцията за ресурси и, еволюционно погледнато, за да се предотврати кръвосмешение.

Това е дълбоко вграден инстинкт.
Да, кучетата могат да се справят с второ куче в дома. Но когато това второ куче е техен кръвен роднина, ситуацията е нетипична.

Вместо естествено отдалечаване, ние ги поставяме в постоянен близък контакт, който природата не е предвидила и който може да разклати усещането им за сигурност.

А когато това е първо раждане в късна възраст, добавяме и чисто медицински рискове: по-трудно износване, по-тежко раждане, по-бавен възстановителен процес.

И дори да има случаи, в които всичко изглежда „цветя и рози“, това са изключения.
Тук говорим за рискове, а не за гарантирани сценарии.

Често майката пази дистанция или вижда младото като конкурент. Също така младото има съвсем различен темперамент и нужди.

Динамиката в дома се променя, ние ставаме медиатори в конфликти, а не зрители на идилия.

Може да се появи охрана на ресурси, социално отдръпване, раздразнителност, хормонални промени. Плюс разходи, време и енергия, които често надхвърлят представата ни.

Едно е сигурно: това решение се взима изцяло на база нашите чувства. Няма как да попитаме кучето: „Искаш ли да живееш с дете до края на живота си?“
И когато отговорът, който следваме, е „за нас, не за кучето“, нека не се лъжем, че цената ще я плати то.

Едно раждане не е подарък за кучето. Това е наш човешки проект, в който ние печелим емоция, а то поема риска.

Поведението се оформя от средата и връзката, а здравето се пази с навременна профилактика, не с бременност.

П.п. На снимката са възрастен и млад кокер от мъжки род, които нямат кръвна връзка и съжителстват чудесно.

Ina

—-
В тази страница споделям размисли и наблюдения от практиката си.
Повече ресурси и конкретни съвети - в Instagram
https://www.instagram.com/moetokuche

08/08/2025

Тази седмица темата за кастрацията беше в центъра на вниманието в страницата и в инстаграм профила

Най-силно ми се открои колко много хора се притесняват от самата операция и грижите след нея. Аз вярвам в смисъла на медицинската яка като проста, но ефективна защита от усложнения.

С Мъфин приключихме нашия „проект Кастрация“ успешно - 7 дни с яката и всичко мина по план и спокойно.

💬 Ще е полезно за много хора, които се тревожат, да споделиш - как мина при вас?

06/08/2025

Кастрацията често е избор под напрежение, вина или страх.
И не, не винаги правилният избор е “веднага”.

Когато темата за кастрацията ни хване за гърлото

Където и да се заговори за кастрация, напрежението се усеща, сякаш си на изпит. Трябва да избереш страна, да отстоиш мнение, да избегнеш осъждане.

Ако споделиш, че още не си кастрирал -„безотговорен“ си.
Ако си го направил - съсипал си кучето.

Пространството не е безопасно за колебание. Няма място за мислене. И за психология.

А всъщност точно мисленето е най-здравословното нещо, което можем да си позволим.

И тук искам да ти кажа нещо от сърце.

Преди 10 години бях един от най-пламенните поддръжници на кастрацията. Скандирах по фейсбук групи, участвах в кампании, вярвах и убеждавах, че кастрацията е въпрос на отговорност и грижа.
И до днес съм част от неправителствена организация, която се бори за хуманно отношение към животните.

Но минаха години.
Запознах се по-дълбоко с темата за поведението, работих със стопани и кучета с комплексни поведения, наблюдавах кучета в приютска среда и …
Позицията ми се промени. От лозунг се трансформира в размисъл, нюанси и голямо уважение към колебанието.

Когато говорим за кастрация, страховете са от двете страни.

Може да те е страх, че ще изгубиш кучето, което познаваш:
- че ще стане апатично или несигурно;
- че ще се събуди друго. Или просто… ще надебелее.

А може да те е страх, че ще изпуснеш контрол:
- че ще маркира, ще бяга, ще влиза в конфликти;
- че ще се разболее и няма да имаш време за реакция.

И зад всичко това често стои един по-дълбок страх:
„Ще бъда ли добър стопанин, каквото и да реша?“

Често зад крайното мнение стои преживяване.
Загубено куче от пиометра, нежелани бебета, неочаквани промени в поведението, надебеляване, популацията

Тези истории не винаги се разказват, но остават като защита: на минал избор, на болка, на вина.

И когато си в колебание, започваш да се чудиш дали нещо с теб не е наред.

А всъщност колебанието е най-доброто място, от което можеш да тръгнеш към осъзнато решение.
Но да тръгнеш, не да стоиш в него.

Всички знаем какво премахва кастрацията:
риска от бременност, пиометра, тестикуларни тумори, сексуална възбуда.

Но по-рядко говорим за това какво може “да отключи”:
- при тревожни кучета - засилване на несигурност;
- при чувствителни - спад в енергията и срив в регулацията;
- при незрели - намаляване на самочувствието;
- при ранна кастрация - прекъсване на процеси, които още не са завършени.

Хормоните не са враг.
Прогестеронът изгражда емоционална устойчивост.
Естрогенът помага в социалната зрялост.
Тестостеронът - в увереността и вътрешната стабилност.

Ако премахнем хормоните, преди кучето да ги е използвало за развитието си, оставяме конструкцията му недовършена.

И кастрацията, и отказът от нея могат да бъдат акт на контрол, свобода или уважение.

Понякога елиминираш риск. Друг път даваш време.
Понякога избираш спокойствие. Друг път - развитие.

А понякога просто бягаш от страх.

Важното е да знаеш откъде идва изборът ти.

Понякога кастрираме не защото кучето има нужда,
а защото средата не позволява друго:
- живее в домакинство с други кучета;
- няма ограден двор;
- няма възможност за работа с поведението;
- няма кой да ни подкрепи.

И това също е валиден избор, ако го осъзнаваш.

Истинският въпрос не е „за или против“.
А:
Готово ли е кучето ми?
И подготвен ли съм аз да понеса избора си?

Да, има още един важен пласт - популацията.

Да, има проблем с изоставените кучета.
Да, кастрацията е част от решението.
В някои ситуации тя е необходима, дори животоспасяваща. Но дори тогава не отменя нуждата да помислиш кога, защото не е универсална рецепта. А още по-малко - универсално добро.

Но не всяко некастрирано куче е част от проблема:
- когато няма достъп до други кучета;
- когато живее под контрол;
- когато има човек, който поема отговорност.

Популацията не е личен грях на отговорния стопанин. Тя е резултат от институционален хаос, липса на контрол и липса на визия. И не идва от хората, които изобщо си задават въпроси.

Да мислим за популацията е важно.
Но това не отменя нуждата да мислим за конкретното куче.

Ако се чудиш откъде да започнеш, започни от въпроса.
Кой може да ти помогне с отговор и на какво?

- Поведенческите страхове? Потърси поведенчески специалист.
- Медицинските? Консултирай се с ветеринар.
- Страховете от надебеляване? Кучешки диетолог.

Кастрацията не те прави автоматично добър стопанин.
Грижата се вижда в начина, по който наблюдаваш.
В готовността да се колебаеш.
В това как решаваш.
И в това как стоиш до кучето си, преди и след всяка важна крачка.

Ще има хора, които ще кажат, че с подобни позиции „овластяваме“ някого да си развъжда междусъседските кучета, докато други хиляди се скитат по улиците.

Но аз не мисля, че този някой чете моите публикации.
И със сигурност не чака моето мнение, за да прави каквото прави.

_____

След последните ми 2 публикации по темата за кастрацията, над 200 души потърсиха съдържанието ми, за да вземат информирано решение - как да разбират процесите и кога да предприемат кастрация за кучето си. (повече - в последните 2 поста)
Не лозунги, не крайности, а информация, каквато досега липсваше в социалните мрежи.
И каквато не просто отговаря на въпроси, а преработва колебанието.

📸 на снимката са мои кастрирани кучета

Ina

Повече ресурси и конкретни съвети споделям в инстаграм https://www.instagram.com/moetokuche

04/08/2025

„Наесен ще я кастрирам…“
Чувала съм това изречение десетки пъти. Но въпросът не е кога, a дали вече е готова.
Физиологично. Поведенчески. Емоционално.

След последната ми публикация за кастрацията на мъжко куче и как тя влияе на поведението, получих много въпроси "а какво е при женските кучета", защото - да, различно е.

Кастрацията на женско куче не е просто дата в календара. Това е решение, което променя не само тялото ѝ, а и начина, по който тя усеща света.

Това, което до тук си чувала са крайни и категорични мнения:
„Кастрирай я преди първото разгонване, така е най-добре.“
„Никога не го прави, ще ѝ съсипеш психиката.“

А истината от поведенческа гледна точка е по-сложна и много по-индивидуална.

Женските кучета преминават през силни хормонални фази и всяко разгонване поставя тялото в състояние, сякаш е бременно. Дори да не е. И не говоря за "фалшива бременност"

Винаги и при всяко разгонване = следващите два месеца организмът на женското куче е под влияние на прогестерон - хормон, който може да промени цялата ѝ перспектива:
става по-затворена, по-подозрителна, започва "да гнезди", да охранява пространство, ресурси, себе си...

И това се случва два пъти годишно.
Тоест една трета от всяка година тя живее в прогестеронова доминантност.
И когато това се повтаря цикъл след цикъл, поведението не просто се променя, то се затвърждава и се разпростира в много и различни ситуации. В цялостната нагласа на кучката.

Наблюдавам това отблизо - не само като специалист, а и като стопанин.

Ще дам пример с две от моите кучета:

Нани е чихуахуа - мини порода - този тип кучета имат по-ранно съзряване, но и често се забелязва повече тревожност и емоционална лабилност. Още след първото си разгонване тя влезе в тежка форма на фалшива бременност: както в медицинския смисъл, така и поведенчески се засилиха тревожност, охрана, изолация, носене на играчки.
Кастрацията при нея беше наложителна - не защото не вярвам в процеса на израстване, а защото видях, че тялото ѝ не успява да се справи с него.

Карма е немски дог - голяма порода, при която израстването е по-бавно и по-крехко. Нейната физическа и емоционална зрялост идваха поетапно и тя се развиваше до 3-тата година.
В периодите на прогестеронова доминантност тя също преминаваше през фази на затваряне, подозрителност, охрана, по-бързи реакции, по-висока фрустрация и ниска толерантност. Но до нея стоях аз, подготвена, с разбиране за това какво преживява и как да ѝ помагам, вместо да я фрустрирам допълнително.
Кастрирах я, когато навърши 3 години и половина, когато вече имаше стабилност в тялото, костната си структура и реакциите си към света.
При нея хормоните не бяха пречка, а бяха помощник в това тя да изгради устойчивост към промени и към стрес. Помагаха ѝ да съзрява отвътре.

Когато работя с кучета, които са кастрирани преди първо разгонване, най-честата картина е друга:
емоционална незрялост, поведение на куче, което не е „доизраснало“.
Не липса на потенциал, а липса на завършване на важен вътрешен процес.
Те често изглеждат “добри”, “лесни”, “непроблемни”, но не умеят да понесат напрежение, социална динамика или нова среда. Сякаш им липсва вътрешна архитектура.

И точно в това се крие трудният избор - не кога, а какво прекъсваш и какво позволяваш да се оформи. Не дали да кастрираш, а какво искаш да подкрепиш в развитието на кучето си.

Такова решение не се взема по съвет от интернет, особено от непознати хора в коментари или форуми.
Всяко куче е различно и заслужава решение, взето в разговор с ветеринар и поведенчески специалист, които познават както физиологията, така и поведението.

Това не е пост „за“ или „против“ кастрацията.
Това е покана да видиш кучето си по-дълбоко.
Да не търсиш готова рецепта, а да вземеш решение информирано.

📥 Ако си в процес на обмисляне или просто искаш да разбереш по-добре какво преживява женското ти куче - направих специален ресурс, който ще ти помогне.
Пиши ми в коментар или лично съобщение и ще ти го изпратя.

—

И тъй като темата е толкова многослойна, че не се побира в две публикации, в следващата ще споделя реални случаи от практиката и какво всъщност стои зад поведения, които често наричаме „характер“.

__

Ina

__

повече ресурси и конкретни съвети, споделям в инстаграм
https://www.instagram.com/moetokuche

29/07/2025

Какво значи „наградата не работи“?
Този текст е и личен и професионален и малко гневен.

Защото от “двете страни на барикадата” чувам едно и също - „не работи“. И за наградата и за наказанието.

Става въпрос за принципи и отговорност - на всеки, който е решил да учи другите какво „работи“ при кучетата им.

Няма да влизам в механиката на процесите. Този текст не е за как, а за дали.

___

„С това куче наградите не работят“ или просто не знаем какво правим?

Това изречение го чувам с всякакъв оттенък - от безпомощност, увереност, отчаяние до пренебрежение.
И всеки път ме пронизва едно и също усещане: не говорим за кучето.

Говорим за липса на разбиране, за липса на процес. Както в стопаните (не им е работа да знаят всичко), но и в тези, от които черпят съвети.
Говорим за липса на основно познание какво е наградата в контекста на учене (теория на ученето)

Наградата не е бонус или магия. Тя е последствие - сигнал към мозъка, че нещо има смисъл - не е просто храна или игра, а усещане за безопасна възможност.

Ако наградата не работеше, кучетата нямаше да точат лиги всеки път, когато посягаме към паничката им.
Същото важи и за наказанието.
Ако наказанието не работеше, нямаше да чуваме толкова често: „моето куче не обича да си играе“.
И наградата, и наказанието работят. Мозъкът си прави изводи.

Когато някой каже, че наградата „не работи“, това просто означава, че не разбира как работи подсилването - не е изградил процес, в който то да има смисъл.

Виждам как това неразбиране се е вкопчило в умовете на хора, които споделят с мен вече убедени, че „при това куче не става с награди“. Насадено е в тях усещане, че наградата е за „лесни кучета“, че не работи при „сериозни случаи“, че не е достатъчна.

А често зад това стои не наука, а наранено его - сякаш наградата е слабост, а истинският авторитет трябва да се налага, не да поощрява.

Ако приемем, че да използваш награда е признак на слабост - това не казва нищо за метода.

Казва, че не сме си свършили вътрешната работа.

___

И сега, защото искам да съм честна, се обръщам и към другата страна: „Наказанието не работи.“ - казано с благ тон и с усещане за морално превъзходство.

Биологичната истина е, че наказанието работи. Работи силно. Работи бързо. Работи плашещо добре.

И точно затова аз не го избирам.
Не защото не разбирам какво прави. А защото знам колко дълбоко го прави и на каква цена.

Наградата не е вълшебна. Наказанието не е невалидно. Те са последици.
И ако не разбираш как функционира последствието - какво в него изгражда или руши поведение - можеш да кажеш, че не знаеш как да го използваш, че нямаш процес, че не си го изградил. Това е честно и поправимо.

Но когато го заявиш като истина за кучето - „при това куче не работи“ - тогава вече прехвърляш отговорността.
А тя не е на кучето.

Истинската отговорност изисква да си зададеш трудните въпроси:
- Защо не проработи?
- Какво не съм подготвил?
- Какво свързва кучето с това поведение?
- Какво е последствието от гледна точка на кучето?
- Какво липсва в мен - не в него?

Позитивното обучение било бавен процес.
И сигурно е, ако под „бърз“ разбираме „спри го сега“.

Но ако трябва цял живот да прилагаш корекция, за да предотвратиш едно поведение - това бърз метод ли е, или просто постоянно потушаване?

Цял живот ли ще давам награди? Може би. Но в един момент те вече не са „инструмент“ за влияние, а част от комуникацията.

Докато корекцията с цел сплашване… почти винаги си остава такава. Поведение → нарушение → реакция.

В коя история влияем на поведението и в коя история наистина се учи нещо?

Как учи кучето (и всеки друг бозайник) не зависи от философия, а от биология.
А в какъв метод избираш да вярваш - това вече е избор, който отразява човешки ценности.

_

Работя с позитивен подход. И не ме е срам от това.

Не ми е нужно да отричам другото, за да знам защо съм избрала това.
Този избор ми позволява да гледам кучето в очите, себе си в огледалото, с ясно съзнание какво създавам, и какво не руша.

28/07/2025

“Вярвам, че колкото по-информирани ставаме (за кучешкото поведение), толкова по-впечатляващи изглеждат кучетата ни.

Съществува широко разпространено погрешно схващане: че нежеланото поведение заслужава неприятни последствия.
Ами ако това изобщо не е вярно?
Ами ако кучетата ни са тук, за да ни помогнат да станем по-добри хора - по-добри за тях, за семействата ни, за приятелите, колегите и за самите себе си?

В една връзка с куче има толкова много за разгръщане.
Докато си мислим, че ние сме учителите, иронията е, че всъщност може би именно ние трябва да сме учениците.”

Susan Garrett

Address

Sofia

Website

facebook.com

Alerts

Be the first to know and let us send you an email when Ина Хаджиева · Моето Куче posts news and promotions. Your email address will not be used for any other purpose, and you can unsubscribe at any time.

Contact The Business

Send a message to Ина Хаджиева · Моето Куче:

Shortcuts

Want your business to be the top-listed Pet Store/pet Service in Sofia?

Казвам се Ина и комуникирам с кучета от много години…

Преди близо 3 години открих Absolute Dogs, а по-късно сертифицирах треньорската програма Pro Dog Trainer – иновативно обучение, което оформя поведението и избора на кучетата чрез трениране, базирано на игри и поведенческо разбиране.

Моето лично израстване премина и през още курсове, между които „Control is An Illusion“ с много уважавания от мен лектор Sarah Owings.