02/05/2026
🫶
Две чорапчета бели, очи като циганско лято –
мойто кученце черно и първият детски приятел…
Как беснеехме само на двора пред старата къща:
две безгрижни души, си разделяхме хляба насъщен.
После – апартамент. И си стегнахме всички багажа –
няма място за кучета в новия дом. И за мънички даже…
И баща ми го даде на някой – две чорапчета бели
и очи като есен… в очакване времето спрели.
Аз забравих веднага за моето мъничко куче.
Бързах в този живот, бързах целия свят да науча.
А пък то е скимтяло и гризало нощем синджира
и с очи се е молело тъжно: „Пусни ме! Умирам…”
И един ден, не помня, навярно година по-късно,
черна топка космата на пътя във мене се блъсна…
Две чорапчета бели и топли очи… като лято –
мойто куче добро! Моят най-добър първи приятел.
По ръката ме близна с езиче и лапа протегна.
И ме стегна жестоко отляво. От обич ме стегна…
Моят първи приятел отдавна се скита из рая…
Някой ден ще го стигна, ще чукна на входа.
И зная – ако Бог ме попита:
„Дете, на обичане кой те научи?”,
ще Му кажа с ръка на сърцето: едно куче!
~ Ники Комедвенска
