04/08/2025
Един по-различен пост...
Започвам тази седмица с усещането, че трябва да се говори. Че е крайно време. Защото понякога мълчанието ни прави съучастници.
Първо, искам от сърце да благодаря на всички мои редовни, коректни и уважителни клиенти – вие сте хората, благодарение на които все още вярвам, че има надежда за обществото ни. Всеки ден ми показвате, че човечността не е изчезнала напълно. Благодаря ви!
Но... този пост е за другата страна на монетата.
Понеделникът ми започва така, както и твърде много други дни – с поредната доза наглост и безотговорност. За незапознатите – салонът ми се намира на еднопосочна улица. Аз съм човек, който вярва, че правилата трябва да се спазват – не заради самите тях, а защото само така една държава може да е правова, цивилизована и безопасна.
И така, всяка сутрин заобикалям, за да стигна до работа по правилния път. Но... всяка седмица, по няколко пъти, се разминавам на косъм от катастрофа, защото някой друг "няма време", "той си знае", "другите да му мислят" – и кара срещу мен, в насрещното, с бясна скорост и с пълна увереност, че той е прав. Днес беше същото – аз карам бавно и внимателно, а отсреща лети друг, в грешната посока, и разбира се... мен псува.
Да, класика. Българска.
Но знаете ли кое е още по-страшно? Че на същата тази улица има училище. Сега е ваканция, но това поведение го има и през учебната година. Ако дете стъпи на пешеходната пътека в този момент? Резултатите са ясни. А статистиките от нашите пътища вече ги виждаме – ежесекундно растящи черни хроники. И всичко започва от „аз ще мина оттук, щото ми е по-удобно“.
Но нека продължа. Влизам в салона, отварям телефона – пропуснати обаждания и съобщения от уикенда. Събота и неделя между 6:00 и 8:30 сутринта, а после и между 21:00 и почти полунощ – и това не е всичко. Следват гневни съобщения:�👉 „Как смееш да не ми вдигаш?“�👉 „За коя се мислиш?“
Ами... мисля си, че съм човек. Човек, който също има личен живот, нужда от сън, почивка и уважение. Човек, който не е на повикване. Работим в сферата на услугите, да – но това НЕ означава, че разполагате с времето и личното ни пространство.�Никой не е ничия собственост. Никой не е длъжен.
Говоря си редовно с колеги – грумъри, ветеринари, фризьори, маникюристи, касиери... Всички казваме едно и също: наглостта, нетолерантността и липсата на възпитание са станали ежедневие. А те не остават само при нас – пренасят се на пътя, в семейството, в начина, по който се възпитават децата. Това е опасно. Това е разпад.
А всъщност е толкова просто:�Малко повече човечност. Малко повече търпение. Малко повече уважение към другия. Това е разликата между общество и джунгла.
Можех да напиша още много, но предпочитам да спра. Не защото нямам какво да кажа, а защото вярвам, че е по-добре да се фокусирам върху кучетата. Те поне не лицемерничат, не са агресивни без причина и знаят какво е истинска любов.
А към всички, които четат това с разбиране – благодаря. Наистина. Вие сте тази светлинка в тунела!
