Ина Хаджиева - Моето Куче, поведенчески консултант

Home
Ина Хаджиева - Моето Куче, поведенчески консултант

Позитивно обучение и поведенческа терапия за кучета и техните стопани. Фокус: тревожност, страх и реактивност.

Това не е просто страница с обучения.
Това е място, където мислим за поведението на кучетата отвъд командите.

Казвам се Ина Хаджиева - сертифициран поведенчески консултант и създател на „Моето Куче“. Работя с реални стопани, реални кучета и реални въпроси - тревожност, несигурност, адаптация.

Тук ще откриеш размисли, ситуации и ресурси, родени от работата ми.
___

Присъедини се към Facebook груп

ата:
Групата на Моето Куче -> https://www.facebook.com/groups/moetokuche

Последвай ме в Instagram за всекидневно съдържание:
-> https://www.instagram.com/moetokuche/

Виж сайта ми с програми, статии и ресурси: moetokuche.com

18/07/2025

„Очаквах друго.“
Като когато си чакал дълго да дойде кучето - представяш си го, готвиш се, мечтаеш… и то пристига различно.
И сега трябва да решиш какво да правиш с тази разлика.

„Не е това, което очаквах.“ се появява като мисъл, когато вече си понатрупал опит с това куче и усещаш, че нещо не върви така, както си го представяше.
Тънко напрежение между реалността и въображението.

Взимането на кучето е продължение на една история, която се е трупала с години - от детството, от филми, от социални мрежи.

Нещо като мечта без сценарий, но с ясна емоция: ще има близост, разбиране, спокойствие, ще играем, ще пътуваме, ще е емоционална подкрепа.
Ти ще четеш, ще се подготвиш, ще направиш всичко, както трябва и всичко ще бъде су-пер!

…

Но някъде след шестата локвичка, отказа да излезе през входната врата и внезапното захапване по глезена… кучето вече не отговаря на тази картина. Нещо се променя.

И така, без да се усетиш, очакванията започват да се превръщат в изисквания.
- Кучето не идва, когато го викаш? Значи трябва да се научи.
- Не иска да бъде пипано? Трябва да свикне.
- Реагира при срещи? Трябва да го преодолее.

Натискът вече е тук, защото разминаването започва да се преживява като провал.
И ако не внимаваш, изискванията започват да се трупат върху кучето не заради това, което е, а заради това, което си очаквала в тази история.

Започват тестовете.
Пускаш повода, отиваш в натоварено място, оставяш го само - не от нетърпение, а от надежда.
Да се увериш дали кучето вече е „наред“.
По-често тестът е твърде рано и кучето се оказва все така различно от историята.

И не само кучето изглежда различно.
Ти започваш да се разминаваш със себе си.
Очаквал си да се чувстваш по определен начин: по-уверен, по-спокоен, сигурен.
А се оказваш раздразнен, объркан, уморен, да се чудиш:
Дали греша? Дали аз не съм проблемът?

Ти се оказваш различен от очакването какъв стопанин ще бъдеш.

В цялата история се появяват и социалните очаквания.
На улицата. В парка. В групите. Погледи. Коментари.
• „Нали ходите на обучение?“
• „Защо е с дълъг повод?“
• „Липсва ти авторитет.“
• „Няма ти доверие.“
• „Това не е нормално поведение.“

И кучето започва да тежи не като партньор, а като доказателство. Сякаш трябва да покаже, че си добър стопанин. Сякаш е визитка.

Натискът идва от видеа с „перфектни кучета“, от усмихнати снимки с надпис „най-добър приятел“, от усещането, че всички се справят, само ти още си неадекватен.

…

А всъщност…
Докато човек спре да обръща всяко очакване в изискване…
Докато оцени кое е реално, кога е моментът, какво е нужно на това куче днес...
Докато намери място за:
• наблюдение, вместо натиск
• темпо, вместо график
• избор, вместо сравнение

… до тогава вече са минали няколко месеца. Понякога - няколко кучета по-късно.

…

Ние очакваме нашето куче да се научи за 3 месеца.
А на нас ни трябват години.

…

Очакванията ще идват.
От сравнение, от умора, от желание да се справиш.
И почти неусетно ще се превръщат в изисквания.
Но когато ги разпознаеш, когато ги премериш, можеш да ги наместиш. Да избереш кое от тях е реално, нужно, навременно и кое можеш да отложиш, да преформулираш.

…

И точно там се появява времето.
Това време, за което никой не те подготвя.

Времето, в което човек трябва да узрее за промяната. Да мине през съмнение, вина, пренаписване на очаквания.
Времето, в което кучето наистина започва да учи, не защото му е казано какво да прави, а защото му е създадено пространство, в което може да се чувства сигурно. И времето, в което се изгражда връзката.

Мечтаеш си кучето да се научи за три месеца.
Но на теб може да ти трябват години, за да станеш онзи стопанин, който си искал да бъдеш:

спокоен, уверен, съзерцателен, устойчив.

_

📝 Тази публикация е част от поредица за връзката, ученето и онова тънко усещане, че нещо ти се изплъзва.

За по-конкретни съвети и обучителни ресурси – можеш да ме намериш в Instagram:

Ina

15/07/2025

“Искам кучето ми да е свободно, НО…”
Ако това са твои реплики, този текст е за теб.

Много хора започват оттук:
„Искам да го пусна. Да не го командвам постоянно. Да има свобода. Но и да ме слуша.“

И всеки път се спирам на думата „свобода“.

Какво означава да дадеш свобода на кучето си?
Възможно ли е да го направиш, ако ти не се чувстваш свободен?

Когато хората говорят за свобода, почти винаги имат предвид следното:
Да махнеш повода.
Да го пуснеш да тича.
Да не го спираш.
Да върви отпред.
Да не го връщаш. Да не му казваш кога и накъде.

Свободата се свързва с движение, дистанция, липса на намеса.
Но това е само една малка част от нея. И много често е най-лесната за объркване.

_

Истинската свобода не се измерва в метри и не се определя от това дали кучето е на повод или не.

Истинската свобода е вътрешно състояние.
Стабилност, в която можеш да направиш избор, да изследваш, без да се страхуваш от наказание.

(За изборът, ще бъде следващата ми публикация)

Свободата е, когато кучето може да подуши листо, без да бъде дръпнато, да се приближи до друго куче, без автоматично да го върнат, да тръгне по пътеката, която избира, и да знае, че ще бъде последвано или изчакано…

Не значи всичко е позволено и не значи хаос и липса на граници.

Много хора вярват, че свободата е „естествена“ - ще се случи, ако просто махнеш повода, ако махнеш командите, ако премахнеш рамките.
А това често води до разпад - куче, което търчи по улицата, рови в боклука, нахълтва в чужди пространства, лае, не чува, не спира.
Следват викането, срамът, гневът, погледите отстрани…

Ами… свободата не се дава просто ей-така. Тя се изгражда.

Не започва със сваляне на повода, а с изграждането на сигурност, структура, ритъм, натрупване на опит. Със съзнателното, бавно и постепенно изграждане на поведение, на навици, на свързаност.

Свободата е възможна, когато кучето знае как да се движи в нея и когато човекът знае кога и как да я направи възможна, така че да не се превърне нито в заплаха, нито в наказание.

Свободата не изглежда по един и същи начин за всички кучета.
Не изглежда еднакво на всички възрасти.
Не изглежда еднакво днес и утре.
Тя е според възможностите в конкретния момент.

Едно куче може да се справя днес на 5 метра, а утре на 2.
Може да се чувства спокойно в една среда и напълно изгубено в друга.
И това не е провал, а част от реалността.
Свободата не е универсална. Тя е лична и моментна.
И също така е много важна.

И тук идва един въпрос, който рядко се задава:
Как дефинираш ти свободата и какво казва тази дефиниция за теб?

- Ако за теб свободата е липса на контрол…
- Ако се страхуваш от свободата, когато си правил избори…
- Ако я отъждествяваш с хаос…

… ще ти е трудно да я дадеш …

Свободата, която даваш, отразява свободата, която носиш.

И понякога, за да дадем свобода на кучето, трябва да си зададем друг въпрос: Какво изобщо означава тя за мен?

Много стопани не дават свобода не защото не искат, а защото се страхуват. Ще избяга, няма да ги чуе, ще се сбие, ще се изложат, ще станат за срам.

И този страх е реален.
Понякога идва от опит, от ситуация, в която всичко се е объркало. Понякога идва от несигурност, от усещането, че нямаш достатъчно влияние. А понякога идва от вътрешната тревожност, че ако не държиш нещата, те ще се разпаднат.

Понякога не можеш да дадеш свобода не защото кучето не е готово, а защото ти не си.

Когато човекът се чувства нестабилен, свободата изглежда като загуба на контрол, опасност, пропадане. Тогава всяко движение на кучето се усеща като заплаха.
Всяко дърпване на повода, всяко вглеждане в нещо по пътя, всяко отклонение предизвиква напрежение.
И дори когато е пуснато, кучето не е свободно, защото връзката се държи от страх.

Истинската свобода не е хаос. Но не е и контрол.
Тя не е електронен нашийник, който дава 20 метра „свобода“, но забранява всяко спиране, душене, реакция, избор.
Не е и пълна липса на рамка, в която кучето се движи без цел, без обратна връзка, без сигурност.
Кучето може да върви напред, но тялото му е напрегнато. Главата му се върти, очите шарят, мускулите са в готовност. Това не е свобода, а оцеляване.

Свободата не се случва в нито една от тези крайности, а в пространството между тях.
Когато има избор, но има и отговорност.
Когато кучето може да реагира, но знае как да се върне.
В пространството, в което човекът наблюдава и насочва.

Свободата, в която кучето се чувства свободно, не идва от това, че може да прави каквото иска, а от това, че знае какво да прави с това, което разполага в момента.

И не започва от кучето, а от човека.

Ти си този, който вижда картината.
Който знае какво предстои.
Който може да прецени риска.
Който може да създаде условията, в които свободата е възможна.
Ти си този, който носи отговорността за нея.

Не е въпросът как да освободиш кучето. А какво правите с тази свобода.

💬 Съгласна ли си с мен? 👇

__

📝 Тази публикация е част от поредица, родена от срещите ми с хора и техните кучета - за връзката, ученето и онова тънко усещане, че нещо ти се изплъзва.

За по-конкретни съвети и обучителни ресурси – можеш да ме намериш в Instagram:

Ina

14/07/2025

Усещането, че нямаш контрол идва точно в онези моменти, в които ти пука най-много.

💬 Усещаш ли, че го губиш? Над кучето? Над ситуациите? Над себе си? 👇

-

Много често това, което наричаме „контрол“, всъщност е нужда от сигурност.
Не искаме да властваме. Просто искаме да знаем, че сме в безопасност, че можем да се справим, че няма да стане нещо, което ще ни смаже.

Затова стискаме повода по-здраво. Говорим по-рязко. Повтаряме команди. Придърпваме кучето обратно.
Не защото искаме да доминираме, а защото не знаем какво друго да направим.
Усещаме напрежение и го наричаме „да държа нещата под контрол“.

Но не това е контролът.

–

Когато отвътре всичко се разпада, започваме да търсим ред навън.
Да не се дърпа, да върви до крака, да не лае, да слуша, повода, правилата, погледите на другите.
Но не защото това поведение е най-важното, а защото се опитваме да се успокоим.

Несъзнателно се опитваме да компенсираме собствения си вътрешен хаос чрез „контрол“ над кучето.

Тук се случва едно много често объркване.
Много хора не искат реално власт над кучето. Искат просто да знаят какво предстои, да има ред, да има ориентир.

Това не е жажда за контрол. Това е нужда от предвидимост. И тя е дълбоко човешка особено когато си в нова ситуация, когато нямаш опит, когато не разбираш какво се случва.

Но предвидимостта не се създава чрез контрол. Не идва от това кучето да е като робот, който изпълнява.

Идва от теб. От ритъма, който създаваш, от това как се движиш, какво послание носиш в гласа си, какво се случва, когато стане нещо неочаквано.

Често казвам на хората, с които работя:
„Не можеш да контролираш всичко, което ще се случи на разходката. Но можеш да контролираш как ще минеш през него.“

Това вече е възможно и вече не е „борба за надмощие“, а партньорство.
Ти поемаш своята част от отговорността. А кучето - неговата.

Тук изскача друго вярване, дълбоко заседнало:
„Ако не го контролирам, няма да ме слуша. Ще си прави каквото иска.“

Това вярване е толкова разпространено, че се чува дори от специалисти.
Истината е, че контролът и влиянието не са едно и също.

Контролът е да принудиш.
Влиянието е да насочиш, да обясниш, да предразположиш.
Да създадеш условия, в които другият иска да бъде с теб, да се съобрази.

В позитивното обучение не се отказваме от граници и структури. Отказваме се от идеята, че поведението идва от подчинение.

Контролът често се търси и заради натиска „да има резултат“.

„Ходим на тренировки, но той не слуша.“
„От два месеца работим, а още лае.“
„Знае командата, но я „забравя“ навън.“

И тук контролът идва като примамлива идея:
„Щом не се случва, значи трябва да го притисна малко. Да настоявам повече. Да не отстъпвам.“

Това е илюзия. Обучението не е търговска сделка. Не можеш да натиснеш бутон и да получиш резултат.
То е като растение - иска условия, време, търпение. Ако постоянно го дърпаш за листата, няма да порасне по-бързо. Ще се счупи.

(За обучението – писах преди няколко поста.)

Още нещо се крие под повърхността, когато търсим контрол: нуждата от регулация.

Понякога не искаме толкова „да управляваме кучето“, колкото да спрем нещо, което не можем да понесем.

„НЕ ПОНАСЯМ този лай.“
„НЕ ИЗДЪРЖАМ да го гледам как се дърпа.“
„ПРИТЕСНЯВАМ СЕ, че пак ще направи сцена.“

И вместо да регулираме себе си, търсим контрол над кучето.
Но това няма да ни успокои. Най-много да замрази момента. Но напрежението ще остане.

Регулацията е друг процес.
Тя включва теб и кучето.
Изисква да видиш емоцията, която стои зад поведението - страха, възбудата, несигурността.
Да я валидираш. Да я навигираш. Да водиш.

А това не става с команда. Става с присъствие. С контакт. С разбиране. С избор.

(И за командите писах преди няколко поста.)

И накрая остава най-тихият, но най-болезнен пласт.
Онзи, който не казваме на глас:

“Ако не мога да го контролирам…
… дали не съм провал като стопанин?”

Не винаги се казва, но стои там.
Особено при жените. Особено при онези, които се стараят, които се информират. Които искат да направят „всичко правилно“.

Да не контролираш не значи да се проваляш.
Значи, че си спрял да се вкопчваш и си започнал да водиш.
Вече не реагираш от паника, а от грижа.
Избрал си разбиране вместо доказване.

–

Контролът, който работи, не идва от гняв, страх или срам.
Идва от това да си ориентиран. Да знаеш какво се случва. Да знаеш, че можеш да минеш през него.
Да създадеш пространство, в което и ти, и кучето ти се чувствате в безопасност.

Контролът не е противоположност на свободата.
Той е това, което ѝ дава рамка.

Следващата ми публикация ще бъде именно за свободата и за това как тя всъщност започва отвътре.

Ina
___

💬 намери ли се в тези редове?

___

📝 Тази публикация е част от поредица за връзката, ученето и онова тънко усещане, че нещо ти се изплъзва.
А за по-практични насоки, ресурси и видео съдържание, можеш да ме намериш в Instagram:

12/07/2025

„Ако можех да избера само едно нещо - искам да не се страхува.“

С толкова много тревожни кучета, с които работя, все по-често се връщаме до един и същи въпрос:
Как изглежда сигурността в тялото на кучето и как се усеща тя в човека, който стои до него.

Почти всяко второ куче, което срещам, е нащрек.
Тихо, но постоянно.
Дали прикрито под „добро поведение“ или избухливо, без предупреждение - под повърхността често стои едно и също нещо: липса на вътрешна опора.

„Сигурност“ е дума, която чуваме често. Но рядко я разбираме в пълната ѝ тежест.
Казваме:
„Искам кучето ми да се чувства сигурно.“
„Искам да ми има доверие.“
„Да не се плаши.“
„Да е спокойно.“

Но какво всъщност означава това?

Сигурността не е липса на страх, не е „добро поведение“, не е състояние без грешки.
Сигурността е онова усещане, че сме на мястото си и че не сме сами. Дори да се разколебаем, някой ще ни изчака. Ако сгрешим, няма да се случи нещо страшно. Можем да се върнем, когато сме готови.

Ние, хората, имаме нужда от същото.
Сигурност в себе си. В средата. В човека до нас.
Сигурност, че не всяка грешка ще ни струва връзката. Че не всеки пропуск ще ни отнеме уважението. Че не всяка пауза ще ни лиши от любов. Сигурност, че има на кого да разчитаме.

Сигурността не е нещо, което идва накрая, след като всичко вече е наред.
Тя е фонът, върху който изобщо можем да започнем да се движим, да избираме, да учим.

__

Опитвайки се да изградим поведение, много често неусетно рушим сигурността под него с най-добри намерения.
Четем, прилагаме, тренираме, но с напрежение. С усещането, че сме изостанали или че правим нещо „грешно“. Така, вместо да изградим стабилност, започваме да я клатим още преди да я има.

Сигурността не винаги се губи драматично.
Много по-често тя се разпада бавно - с малки, повтарящи се сигнали:

- Когато не сме последователни - днес изискваме, утре допускаме, вдругиден се ядосваме.
- Когато коригираме поведение, без да разбираме причината за поведението.
- Когато очакваме повече, отколкото кучето изобщо може да даде в този момент.

Често това, което правим в ежедневието, подкопава усещането на кучето, че е в безопасност:

- Виждаме друго куче. Вдигаме своето без предупреждение. То не знае защо. Само усеща, че нещо е станало и че ние сме се напрегнали. А после вече е във въздуха.
- Сменяме посоката рязко без контакт, без знак. Поводът се опъва, крачката ни се ускорява. За него това не е „решение“. Това е хаос.
- Позволяваме някой да го погали, защото не искаме да обидим човека. А кучето се дръпва. Ние го задържаме. Усмихваме се неловко и му казваме „няма страшно“.
- Викаме го, а после го носим в банята. Или му чистим очите. Все дребни неща, които започват да изтриват асоциацията, че около нас е безопасно.

Сменяме подход. Сменяме план. Сменяме треньор.
Днес забраняваме едно, утре друго и кучето започва да се лута. Няма ясна основа, всичко е непредвидимо.
А сигурността е точно това - постоянство в отношенията. Дори когато не сме съвършени.

__

Когато сигурността липсва, кучето не винаги изглежда „уплашено“. Понякога изглежда просто тихо. Или „добро“. Или просто „не играе“.
Но под повърхността има едно и също усещане - не може да си позволи да се отпусне.

Стои в ъгъла с лице към вратата.
Ляга, но не докрай - главата е вдигната, очите отворени.
Не се заглежда по храсти. Не души.
На разходка гледа предимно нас не с доверие, а с напрежение.
Яде само ако сме до него. Понякога стиска, докато не се прибере.
Не се заиграва. Или го прави механично за секунда, преди пак да се огледа.

А понякога точно това куче реагира бурно - дърпа се, лае, пази.
Не защото е „лошо“, а защото усеща, че няма на кого да остави контрола.

Започвам да разпознавам тези кучета все по-често.
Не са „проблемни“. Не са „травмирани“.
Просто нямат вътрешна опора.
И не защото стопаните не се стараят достатъчно, а защото сигурността не се изгражда само с любов, грижа или правила.
Изгражда се с постоянство, предвидимост и човешко присъствие, което казва: „Дори да сгрешиш, аз пак съм тук.“

__

Много от поведенията, които искаме да изградим, се учат в конкретна ситуация, но как протича това учене - зависи от състоянието и на кучето, и на човека.
Няма учене, когато единият се паникьосва да коригира, а другият просто оцелява.

А когато сигурността присъства, тя отваря пространство.

Кучето не бърза да реагира. Поглежда, изчаква, предлага.
Ние не бързаме да се намесим. Усещаме повече. Навигираме.

И в този момент, когато започнем да се чувстваме сигурни в себе си, когато разбираме какво да правим, защо да го правим и как изглежда напредъкът -
тогава кучето започва да се движи с нас.
Не защото трябва. А защото доверието вече е там.

__

Когато има сигурност, има връзка.
Когато има връзка, има стабилност.
Оттам - предвидимост.
Оттам - увереност.
И чак тогава - реална промяна.

Не стигаме до сигурност, когато нещата започнат да се получават. Точно обратното. Започват да се получават едва когато сигурността вече е там.

Сигурността не е крайна точка.
Тя е стартова позиция.

Сигурност е “да разчиташ, че…”
__

💬 Разчиташ ли на кучето си? А то на теб?

__

📝 Тази публикация е част от поредица с дълго чакали чернови за връзката, ученето и онова усещане, че нещо ти се изплъзва.

За по-конкретни съвети и обучителни ресурси - можеш да ме намериш в Instagram:

Ina

07/07/2025

„Не приписвай човешки емоции и качества на кучето.“
Най-безмислената мантра, свързана с кучешкото поведение, която съм чувала.

Звучи уж логично, рационално, поставя граница между видовете и предполага, че ако искаме да разбираме кучетата, не бива да ги „очовечаваме“.

Но ето го парадоксът:
Аз съм човек и когато обичам, когато се тревожа, когато се опитвам да разбера другия, го правя по човешки и… започвам от себе си.

Така сме устроени и точно затова, когато говорим за чувства, нямаме друг избор, освен да използваме човешки думи.

Съветът „не приписвай човешки емоции на кучето“ често идва от треньори и специалисти, които в същото време описват кучетата като „уверени“, „спокойни“, „уравновесени“, “щастливи”.

Това също са човешки думи, заредени с нашите преживявания и представи, но разликата е в това, че звучат по-добре, по-контролируемо, по-професионално и точно затова остават незабелязани.

Истината е, че всички използваме човешки думи. Въпросът не е дали, а как. Дали ги използваме осмислено или автоматично. Дали ни доближават до кучето или само го описват така, както ни е удобно.

Това твърдение се е повтаряло толкова дълго, че днес е останал само неговият отпечатък.
Едно разделение, което не работи, но все още се възпроизвежда.
Хората продължават да използват думи за чувства - „ревнува“, „сърди се“, „страхува се“, но вече без да се питат какво означават тези думи и без да се замислят какво се крие зад тях.

И така думите се превръщат в етикети. Изричат се, но не водят до наблюдение и разбиране.

Това не е грешка на стопанина. Това е празно място, в което липсва превод.
Място, където липсва опората: “Да, използваш човешка дума - нека сега я разгледаме така, че да видим кучето по-ясно.“

“Не очовечавай кучето” и “Опитва се да те доминира” - две мантри, които често виждам в един съвет.

На пръв поглед звучат противоположно.
Едната предупреждава: „Не му приписвай чувства.“
Другата настоява: „Приписвай му стратегия.“

Да кажеш, че кучето „иска да те доминира“, е далеч по-крайна форма на очовечаване, в която го валидираш не просто като същество с емоции, а в изчисляващ опонент, който крои планове, тества граници и цели да ти вземе властта.

А това не се поставя под съмнение. Защото звучи дисциплиниращо. Подредено. Управляемо.
И двете крайности - „не чувства“ и „иска да те командва“, оставят кучето без реално пространство за разбиране. Без емоционална дълбочина и без вътрешен свят.

А всъщност, преписването на човешки емоции и качества - онова, което наричаме антропоморфизъм - се случва, защото хората:
- търсят обяснение
- търсят контрол
- търсят връзка
- търсят себе си

Няма нищо лошо в това.

Да припишеш човешки качества на кучето не е слабост.
Това е опит за свързване. Начин да вложиш смисъл, жест на грижа, опит за разбиране и е единственият език, с който човек умее да се доближи до друго същество.

Антропоморфизмът не е просто грешка в преценката. Понякога е форма на емпатия.
Когато кажеш „кучето ми е тъжно“, не го правиш, защото вярваш, че то мисли като теб, а защото виждаш нещо, което те докосва.
Защото ти пука. И това не бива да бъде изкоренено.

И точно тук става важно не да се откажем от човешките думи, а да ги разопаковаме. Не да ги подменим, а да ги преведем на езика на кучето.

Когато кажеш:

„Ревнува“ - всъщност може да означава: изпитва страх от загуба, не знае дали има сигурно място, чувства се несигурно в присъствието на друг. Това не е борба за контрол, а е борба за принадлежност.

„Инати се“ - може би виждаш куче, което не се съгласява, защото не разбира, има друга мотивация, търси контрол върху средата, не се чувства сигурно или спокойно

Това е разликата между етикет и разбиране. Между автоматичен език и наблюдение. Между повърхностна дума и реална връзка.

Да, кучетата имат емоции и то не малко.

Изпитват радост, страх, гняв, интерес, фрустрация, тревожност, удоволствие, привързаност. Всичко това е добре изследвано - те имат мозъчни структури, неврохимия и хормонални механизми, сходни с нашите.

Нямат вина, срам, морална обида, нарочна манипулация, или поне не в човешкия смисъл.

Но имат преживявания. И реагират на света около тях със своя вътрешна логика. А нашата работа не е да отричаме емоциите, а да се научим да ги превеждаме.

__

💬 Изненадах ли те с този текст? Беше ли ти хрумвало да погледнеш по този начин? Ще ми е интересно да разбера.

__

📝 Тази публикация е част от поредица с дълго чакали чернови за връзката, ученето и онова усещане, че нещо ти се изплъзва.

За по-конкретни съвети и обучителни ресурси - можеш да ме намериш в Instagram:

Ina

06/07/2025

„Когато му подам команда, той изобщо не реагира. Все едно не съм там.“

В такива моменти инстинктът ни е да си помислим, че нещо не е наред, че не слуша, че се инати, че не разбира.
А всъщност това е живият живот.
И ние, и кучето сме в движение - разсеяни, напрегнати, шум, вътрешен свят.
И точно в тези моменти си струва да се запитаме: Какво очаквам? И какво всъщност подадох?

„Подадох команда.“ е израз, който чувам често. И си давам сметка колко много означава и колко малко се замисляме за смисъла му.

Обикновено тези думи се изричат с усещане, че нещо не е наред, че кучето не прави „каквото трябва“.
Че е виновно, че е трябвало да откликне, но не го е направило. Още в самия израз „подадох команда“ има нещо, което предопределя тази логика.
С него прехвърляме отговорността върху кучето.
Аз казах. Аз подадох. Сега ти следва да изпълниш.

Това носи усещане за завършеност на нашата част от комуникацията. Сякаш ние вече сме направили каквото трябва и ако не се получава, значи причината е в другата страна.

Много от думите в обучението идват от контексти с ясна структура и подчинение - армия, спорт, технологии. Подават се сигнали, заповеди, команди с очакването те да бъдат приети и изпълнени.
Когато използваме същия език към кучето, ние неволно пренасяме тази нагласа.
Аз подавам → ти изпълняваш.
Аз съм активната страна → ти си длъжен да реагираш.
Ти „трябва“.

И това „трябва“ става проблем, когато не се случи, когато кучето не отговори / не изпълни / не ни чуе…
Нещо в нас започва да се свива.

Защото:

Зад командата не стои само очакване за действие.
Стои и нужда от контрол, от предвидимост. Да не се случи нещо, което не можем да управляваме. Да предотвратим ситуация, която се боим, че ще излезе извън рамка.
Тази нужда е дълбока и биологична. Страхът, че няма да се справим, често се проявява като стремеж към стриктно поведение.

И не е само до усещането за контрол.
Ние имаме нужда да бъдем чути. Да знаем, че думите ни стигат някъде, че имаме значение, че нещо се променя, когато говорим.

__

Но кучето не чува „команда“. Чува звук. И ако този звук не е свързан с опит, доверие, сигурност, мотивация, той не значи нищо.
А ако е чувало този звук само в момент на раздразнение, натиск или претоварване, той значи опасност.

__

Някога кучетата са били обучавани за конкретна задача.
Ясна структура: време за работа, време за почивка.
Среда, в която почивката е спокойна, а човешката емоция не нахлува в нея.
Концентрацията им е съсредоточена в едно и тя е била възможна, защото светът им е бил по-структуриран.

Днес кучето е част от нашия всекидневен живот, а той е твърде: динамичен, емоционален, шумен, понякога хаотичен.
Кучето ни следва навсякъде - в града, в дома, в офиса, в отношенията ни - и ние очакваме същото ниво на реакция тук и сега, веднага.
Подаваме команда, както натискаме бутон, но кучето не може да бъде на разположение 24/7.

Това не означава, че не трябва да обучаваме кучето.
В тренировъчна сесия с повтаряемост, структура, спокойна среда, поведението може да се оформи, да се запамети, да се свърже със смисъл. Но ако очакваме тази рамка да работи по същия начин в живата, променлива среда, неминуемо ще се разочароваме.
Животът не е зала. Ние не сме безупречни. И кучето не е на 100% фокус.

И точно затова „подадох команда, а то не реагира“ не е вярната атестация за “послушание”.

Понякога кучето „не слуша“, защото не разбира.
Понякога, защото не се чувства сигурно.
Понякога, защото се е научило да ни „чува“, когато тонът стане остър.
И много често, защото не сме започнали да учим заедно, а сме очаквали да изпълнява.

И да, думите, които използваме, имат значение. Те както отразяват, така и оформят нагласата ни.
Ако искаме да променим връзката,
можем да започнем оттам.

💬Ако този текст ти резонира, как би заменила израза “подадох команда”?

✨ Понякога малка смяна в езика отваря голяма промяна в посоката.

__

📝 Тази публикация е част от поредица с дълго чакали чернови за връзката, ученето и онова усещане, че нещо ти се изплъзва.

За по-конкретни съвети и обучителни ресурси - можеш да ме намериш в Instagram:
__

Ina

04/07/2025

Можем да избягаме от “обучението”. Но не можем да избягаме от ученето.

Много съвременни треньори и специалисти по поведение внимават с думата “обучение”. Аз също се притеснявах от тази дума. Страхувах се, че ще ме свържат със стари методи, с подчинение, с команди… Търсих си други, по-меки и по-модерни думи: комуникация, свързване, възпитание…

„Обучение” идва от учене.
Но често, когато го казваме, вече не мислим за самия процес, а за резултата, който чакаме.

Проблемът не е в думата. Проблемът е в това, което влагаме в нея.
Думите носят история, не вина. Ние ги изпълваме или изпразваме от смисъл.

Опитвайки се да сменим етикета, не променяме процеса. Звучи по-лично, но не става по-вярно.

Ние сме отгледани в система, в която ученето има начало, период и оценка.
От 1 до 12 клас - материал, срок, изпит, диплома, готов си.

Това култивира усещането, че ученето е нещо външно. Дават ти го. Срокът тече. Ако не се справиш - изоставаш.
И същата логика неусетно се пренася върху кучетата:
- „Още не е обучено.“
- „Мина обучение, но не слуша.“
- „Обучава се в момента.“

Сякаш обучението е някакъв етап, който трябва да се отметне, за да започне „истинският“ живот с кучето.

А кога всъщност започва ученето?
С първата команда? С първото объркване? С първия момент, в който и двете страни не знаят какво да правят?

Виждам стопанка в парка. Кучето ѝ лае по всичко - хора, колела, шумове. Тя казва: „Не сме го обучавали. Засега само го извеждаме.“

Но в това време кучето вече се учи:
- че светът е непредсказуем
- че ако лаеш от страх, никой не реагира
- че хората често се правят, че не съществуваш

То вече учи стратегиите си за справяне.

Обучението не е крайно решение. То е самият процес на разбиране, комуникация, адаптация.

Да чакаш кучето да „мине обучение“, за да започнеш пълноценно да живееш с него е като да чакаш детето да завърши училище, за да започнеш да го възпитаваш.

Кучето учи от средата и от човека.
От гласа, реакциите му, от това, което му се случва, и какво следва след това.

Когато кажем „Не е обучавано“, звучи като извинение. Сякаш това е задача с краен срок, която ще отметнем, ако се наложи.

А всъщност това е самият живот с куче. Процес, в който не отбелязваш чеклист, а изграждаш връзка.

Обучението не е услуга. Не е етап.
То е път, по който вървим заедно не към „правилно поведение“, а към усещане за сигурност и увереност.

Ученето е път на растеж. Но понякога и на провал.
И това също е част от процеса.

Именно разбирайки думата и процеса на “обучение”, ние се учим как да (се) учим.

__

📝 Тази публикация е част от поредица с дълго чакали чернови за връзката, ученето и онова усещане, че нещо ти се изплъзва.

За по-конкретни съвети и обучителни ресурси - можеш да ме намериш в Instagram:
__

Ina

Address

Website

facebook.com

Alerts

Be the first to know and let us send you an email when Ина Хаджиева - Моето Куче, поведенчески консултант posts news and promotions. Your email address will not be used for any other purpose, and you can unsubscribe at any time.

Contact The Business

Send a message to Ина Хаджиева - Моето Куче, поведенчески консултант:

Shortcuts

Address
Alerts
Contact The Business
Claim ownership or report listing
Want your business to be the top-listed Pet Store/pet Service?

Country:

City:

Казвам се Ина и комуникирам с кучета от много години…

Преди близо 3 години открих Absolute Dogs, а по-късно сертифицирах треньорската програма Pro Dog Trainer – иновативно обучение, което оформя поведението и избора на кучетата чрез трениране, базирано на игри и поведенческо разбиране.

Моето лично израстване премина и през още курсове, между които „Control is An Illusion“ с много уважавания от мен лектор Sarah Owings.