04/02/2021
ЗАЩО ОБЕЗДКА?
Въпреки огромния брой теми, които искам да споделя с вас, приятели, реших да създам тематичен ред, който да следва и моята история и преживявания, които ме доведоха дотук и направиха обездката моя осъзнат избор. Предварително се извинявам на тези от вас, които са в конния спорт отдавна и имат своята утвърдена визия по въпросите тук. Тази статия е по-скоро моята изповед към вас и е насочена към всички, които са запленени от изяществото на движенията на конете, тяхната сила и величествено излъчване и нямат нужда от конкретна причина да ги обичат и да се стремят непрекъснато към контакт с тях.
Родена съм в Габрово, град, в който нямаше, а няма и сега конен спорт. Последните години някакво развитие има единствено в туристическата езда и то много ограничено. Досегът ми с конете е бил единствено на село, при баба и дядо и с конете в стопанството на близкото до Габрово село Поповци, където баща ми отглеждаше телета за угояване. Едни от най-щастливите мигове, които помня от моето ранно детство са часовете, прекарани в скута на баща ми, говорейки за коне и мечтаейки си за „черно конче с бяло на главата“. Съществуват изследвания, които доказват, че децата се раждат с истинската любов към конете. Тя не може да се научи. Да, почти няма човек, който да каже, че не харесва конете, но тази, истинската нужда да бъдем с тях, се ражда заедно с нас.
Първият ми досег до „истинската“ езда, беше на конната база в Арбанаси, която открих при неслучайната намеса на съдбата, търсейки по-добро място за три годишния чистокръвен английски кон Дънди (от беговата линия на Драцедион), закупен от баща ми от плевенския конезавод Чифлика в желанието му да сбъдне мечтата ми. Влюбих се в кончето от пръв поглед и … баща ми поддаде. Всеки, който има представа за това какъв би трябвало да бъде учебния кон за начинаещо дете, веднага ще разбере в каква безумна авантюра се бяхме впуснали баща и дъщеря, заради нашето незнание.
Времето, прекарано на Арбанаси, яздейки и включвайки се в общата работа, бяха едни от най-щастливите за мен и като студентка във Великотърновския университет. Моят кон Кастинг също е роден там. Чувството ми за принадлежност към това място и хората там са причината да се състезавам за „Калоян 92“.
Личните ми търсения и желание да науча повече за ездата и за контакта между коня и човека на друго ниво, в дълбочина, ме доведе и до срещата с Красимир Симеонов – човекът, който не само стана мой партньор в живота впоследствие, но който е изиграл и най-голяма роля в обучението ми в движения и упражнения, като например пасаж и пиафе, каквито не съм имала възможност да опитам и усетя с други коне преди това.
И така, защо аз избрах обездката? Ще използвам думите на доайена в българския конен спорт Зорничко Попов, за да обясня моята причина: „Прескачането на препятствия е спортът, а обездката е изкуството.“ Това, разбира се, не е пълната общовалидна истина за всички.
Обездката или манежната работа, подобрява не само силата и координацията на коня, но също така развива и грациозността на неговите движения. Целта е да се тренират едновременно и тялото, и ума на коня, така че те двамата заедно да могат да постигнат техните дългосрочни цели във всяка една сфера на конния спорт. Обездката е сърцевината на всички ездови дисциплини, включително и скачането, но тя може и се развива като самостоятелна дисциплина до най-високо ниво – Гран При.
Съвременното коневъдство произвежда коне за обездка, чието изящество на движенията изглеждат буквално нереални, недокосващи земята, така наречените “big movers“. Бизнес, който поставя на първо място създаването на бързо продаваем изключително скъп продукт. Това, в което аз вярвам обаче и се надявам да повлияя в малка или по-голяма степен, е да насочим вниманието си към своето усъвършенстване като ездачи, защото добрият ездач, вярващ в потенциала на своя кон и воден от любовта и вярата си в него, а не от болни амбиции, може да постигне чудеса и историята доказва това. Както казва великият Райнер Климке, конете са наши приятели и партньори, а не част от нашата екипировка.
